Белият оман (Inula helenum) е многогодишно тревисто растение от сем. Сложноцветни (Asteraceae). Среща се из горите и влажните места, предимно в Северна и Източна България.
Растението достига височина до 2 м, като стъблото е покрито с власинки и е разклонено на върха. Цветовете са с характерен жълт цвят, откъдето белият оман понякога се нарича и жълт оман.
Белият оман е добре известно на древността растение и присъства във фолклора на различни държави. Счита се, че видовото име “helenum” идва от Елена от Троя, като според една легенда стръкчета бял оман пониквали там, където покапвали сълзите ѝ.
Растението било свещено за келтите, които пък го наричали „elfwort“. Според скандинавския фолклор в букетите цветя и китките винаги трябвало да има стръкче бял оман, тъй като жълтите му цветове символизирали слънцето и главата на великия бог Один.
В миналото корените на белия оман са се използвали заради тяхното отхрачващо, потогонно и бактерицидно действие. Отвари от корените са се използвали при грип, простуда, при различни болки и инфекции. Мехлем от бял оман се е използвал и като обезболяващо средство за мускулни болки и главоболия, а отвара от листата се е прилагала при кожни възпаления.
Освен медицинското приложение, интересна е и употребата на белия оман за подправянето на десерти, приготвянето на сосове, както и на алкохолната напитка абсент.
Употребата на корените на белия оман в етномедицината не е случайна, тъй като именно там са съсредоточени повечето биологично-активни вещества. Изолирани са различни видове фенолни съединения и флавоноиди, но най-вече хеленин, което е смес от два лактона – алантолактон и изоалантолактон. Тези съединения са с установена противовъзпалителна, антибактериална и противогъбична активност. Установено е също високо съдържание на полизахариди, 44 % от които се падат на инулина.
Въпреки, че за медицински цели се употребяват предимно корените на белия оман, в някои страни от Европа надземните части на растението се прилагат при заболявания на дихателната система, като бронхит и бронхиална астма.
Поради високото съдържание на полизахариди, отвара от корените се прилага и при неразположение на храносмилателната система, както и за възбуждане на апетита. Употребява се и при болезнена и нередовна менструация, бяло течение, главоболие, хемороиди и други.
Коренището заедно с корените се вадят рано през пролетта (март месец) или през есента, след като са презимували поне два пъти. Събраните корени се нарязват на малки парчета и се сушат продължително време при ниски температури. В изсушено състояние могат да се съхраняват до 3 години.
Въпреки, че белият оман има редица полезни свойства, трябва да се има в предвид, че при контакт с кожата може да се предизвика дерматити! Счита се, че такава алергична реакция е провокирана от високото съдържание на лактони – алантолактон и изоалантолактон.
